Оценка на качеството на докторските програми чрез изследване на удовлетвореността на докторантите в България

Актуалност и проблем

Докторското обучение е третата и най-висока степен на висшето образование и има двойна функция: подготвя бъдещи академични кадри и специалисти с висока научна компетентност за практиката. Качеството на докторските програми затова не е само вътрешен университетски въпрос, а е свързано с конкурентоспособността на висшите училища, развитието на научния потенциал и способността на системата да създава устойчив академичен и експертен капацитет.

В България качеството на докторските програми се влияе от три групи механизми: външен контрол и акредитация, вътрешни университетски системи за качество и пазарна регулация чрез конкуренцията на образователния пазар. В този контекст удовлетвореността на докторантите се използва като един от ключовите индикатори за качество, защото отразява реалния опит на обучаваните и способността на програмата да отговори на техните потребности и очаквания.

Основният проблем, идентифициран в статията, е липсата на унифициран подход за измерване на удовлетвореността. Университетите използват различни анкетни карти, различен набор от показатели и различна структура на въпросите, което затруднява съпоставимостта между отделни докторски програми и висши училища.

Цел

Да се анализират анкетните карти за изследване на удовлетвореността на докторантите в българските университети и да се установят основните критерии, чрез които се оценява качеството на обучението в докторските програми.

Материал и методи

Изследването включва 9 анкетни карти от 9 държавни университета, публично достъпни на официалните им интернет страници през септември 2022 г. Обхванати са 3 медицински университета, 1 университет с медицински факултет и 5 немедицински университета.

Сред включените институции са Софийският университет „Св. Климент Охридски“, Пловдивският университет „Паисий Хилендарски“, Стопанската академия „Д. А. Ценов“ – Свищов, Русенският университет „Ангел Кънчев“, Великотърновският университет „Св. св. Кирил и Методий“, АМТИИ „Проф. Асен Диамандиев“ – Пловдив, Медицински университет – София, Медицински университет – Пловдив и Медицински университет – Варна.

Приложени са контент анализ, сравнителен анализ и статистически дескриптивен анализ. Сравнявани са съдържанието, обемът, видът и подредбата на въпросите, използваните категории за оценка и начинът на администриране на анкетите.

Резултати

Обем и тип на въпросите

В деветте анкетни карти са идентифицирани общо 228 въпроса, или средно 25,3 въпроса на една анкета. Затворените въпроси са 206 (90,35%), а отворените — 22 (9,64%). Това показва ясно предпочитание към стандартизирани отговори и количествено измерване на удовлетвореността.

От затворените въпроси 74, или приблизително 32,5% от всички разгледани въпроси, използват оценяване чрез Likert скала. Авторите разглеждат този подход като подходящ за измерване на мнение и оценка, но сам по себе си той не компенсира различията в съдържанието и структурата на отделните университетски анкети.

Силна вариация между университетите

Броят на въпросите варира от 14 в най-кратката до 48 в най-подробната анкетна карта. В 5 университета анкетите съдържат между 1 и 20 въпроса, в 3 университета — между 21 и 40, а в 1 университет — между 41 и 60 въпроса.

Различия се наблюдават и в подредбата. В 6 от 9 университета паспортните въпроси са поставени в началото, но последователността на специфичните въпроси за удовлетвореност е различна. В 4 университета има опит за групиране на въпросите според изследвания фактор, но няма единен модел.

Електронно спрямо неелектронно анкетиране

Само 4 от 9 анкетни карти са оформени като електронни формуляри за онлайн попълване, докато 5 от 9 са стандартни текстови документи без възможност за директно електронно попълване. Това е важен организационен резултат, защото авторите отбелязват, че според доклади на някои университети по-малко от половината докторанти попълват предоставените анкети.

Какво всъщност се измерва?

Най-същественият резултат е силната неравномерност в подбора на показателите. Най-често присъстват организационни и административни аспекти, докато личностните и междуличностните измерения на удовлетвореността са представени по-слабо.

Разпределението на въпросите по категории показва: 39 въпроса за мотивация за стартиране и избор на докторска програма; 27 за изследователски проекти; 23 за хабилитирания състав; 22 за административното обслужване; 15 за трудности и проблеми по докторската програма; 14 паспортни въпроса; по 12 за организацията и качеството на докторската програма и за инфраструктурата/материално-техническата база; 8 за конкретни лекции и обучения.

Значително по-слабо са представени показатели, които биха могли да бъдат ключови за развитието на младия учен: само 5 въпроса са свързани с възможности за публикационна активност, 5 с информираността за докторската програма и 5 с препоръки и идеи за подобрение; само по 3 въпроса са свързани с участия в научни форуми, академична етика/атмосфера/служебни отношения и партньорство с бизнеса; едва 2 са за специализирани издания за докторанти, а 1 — за безопасни и здравословни условия на труд.

Медицински спрямо немедицински университети

Не са установени принципни различия в начина, по който медицинските и немедицинските университети изследват удовлетвореността на докторантите. Това подкрепя идеята, че проблемът не е специфичен за отделен тип висше училище, а е системен — свързан с липсата на общ стандарт за измерване.

Периодичност

В обхванатите университети анкетирането на докторантите се провежда веднъж годишно. При липса на унифицирана структура и методология обаче регулярността сама по себе си не гарантира съпоставимост на резултатите във времето или между институциите.

Принос и приложимост

Основният принос на изследването е, че премества фокуса от общото твърдение, че удовлетвореността е индикатор за качество, към конкретен анализ на как точно се измерва тази удовлетвореност в българските университети. По този начин се идентифицира методологичен проблем: използването на различни инструменти и показатели създава данни, които трудно могат да бъдат сравнявани между университети и докторски програми.

Статията предлага практически ориентир за изграждане на по-балансирана система за оценка, която да включва не само организация, администрация и материална база, но и отношенията с научния ръководител, академичната среда, личностното развитие, научната интеграция и възможностите за професионално развитие.

Предложението за унифицирана анкетна карта и единна методология за приложение и обработка на данните е съществено, защото би позволило три нива на използване: вътрешно подобряване на отделната докторска програма; сравнителен анализ между програми и университети; и формиране на национална политика за качеството на докторското обучение.

Изводи

Проведеното сравнение показва, че въпреки наличието на общи елементи, инструментите за измерване на удовлетвореността в българските университети са силно хетерогенни по обем, съдържание, подредба, формат и набор от показатели.

Организационните аспекти доминират, докато личностните и междуличностните измерения са недостатъчно представени. Това ограничава способността на анкетите да дадат цялостна картина за преживяването на докторанта и за факторите, които влияят върху успешното протичане на докторантското обучение.

Авторите препоръчват преминаване към по-широко електронно анкетиране и разработване на национално приложим стандарт. Такъв подход би повишил обхвата на респондентите, би подобрил качеството на данните и би създал основа за реална сравнимост и управленско използване на резултатите.

Научни ключови термини